Двете дървета в градината на историята - посланието на Magnifica humanitas

Светла Чалъкова - Ватикана

Нека отново се върнем към енцикликата Magnifica Humanitas. Тя наистина заслужава да бъде четена неведнъж. Още с появата си документът беше възприет като събитие с необичаен културен и обществен мащаб. Един от големите френски всекидневници я определи като политически манифест, който нито едно правителство, нито един регулатор, нито един мозъчен тръст досега не е успял да формулира толкова цялостно. Философи, икономисти, специалисти по изкуствен интелект, психолози и представители на технологичните науки започнаха да я коментират още през първите дни след публикуването ѝ.

Всеки прочете текста през собствената си професионална перспектива. За едни той беше предупреждение срещу новите алгоритмични форми на власт. За други – защита на човешката личност срещу господството на машинното изчисление. За трети – програма за нов хуманизъм, способен да възстанови мястото на човека в общество, което все по-често се доверява на автоматизирани решения. Но въпреки различните тълкувания почти всички достигнаха до еднакъв извод: енцикликата говори лично на съвременния човек, поставя въпроси, които никой не може да избегне, и открива разговор за бъдещето на човечеството.

Именно тук се проявява едно от големите качества на всяка папска енциклика.

Папата говори на целия свят. Говори не само на вярващите, но и на невярващите, на учените, на предприемачите, на политиците, на законодателите, на всички хора с добра воля. Неговото желание е да изгради пространство за диалог, в което никой да не бъде предварително изключен. Вярата не е поставена като условие за участие в този разговор. Вместо това Църквата предлага общ език, чрез който доброто и злото могат да бъдат различавани и в една епоха на безпрецедентни технологични промени.

Затова енцикликата говори за автокрацията, за свръхплутокрацията, за алгокрацията, за алгоритмичната етика. Говори за изземването на суверенитета на народите, за концентрацията на власт в частни транснационални структури, за труда, за справедливото възнаграждение, за автоматизираната война, за дезинформацията и за опасността решенията, които определят живота на милиони хора, постепенно да бъдат поверени на непрозрачни алгоритми.

Това е езикът, чрез който светът разбира собствените си проблеми. И папата съзнателно говори именно на този език.

Но енцикликата не е написана само за света.

Тя е написана и за християните. И именно от тях изисква още по-дълбоко четене.

Тя ги приканва да не се спират единствено върху икономическите анализи, върху политическите процеси или върху критиката на технологичната цивилизация. Защото под всички тези теми преминава друга, много по-дълбока линия. Истинският въпрос не е какви машини създава човекът. Истинският въпрос е какъв човек създават машините. Не какви инструменти притежава човечеството, а дали самото човечество няма да изгуби съзнанието за своя произход и за своето предназначение.

Тази по-дълбока перспектива преминава през цялата енциклика като почти невидима нишка. Тя постепенно се превръща в нейния истински скелет.

И тази истина има древно име.

Тя започва още в първите страници на Светото Писание.

Книгата Битие разказва как Бог поставя човека в Едемската градина „за да я обработва и пази“. След това му дава една единствена заповед: „От всяко дърво в градината можеш свободно да ядеш; но от дървото за познаване на доброто и злото да не ядеш, защото в деня, в който ядеш от него, непременно ще умреш.“

Тук започва цялата човешка история.

Двете дървета не са просто част от един древен разказ. Те са образът на всяко човешко решение. Те стоят пред всяко поколение и пред всеки човек.

На пръв поглед те изглеждат еднакви. Имат еднаква кора, еднакви листа, еднакво привлекателен плод. Но едното води към живота, а другото – към смъртта.

Именно тук се разкрива една от най-дълбоките истини на християнската антропология.

Сам по себе си човекът не притежава способността безпогрешно да различава живота от смъртта. Истинското различаване не е плод единствено на интелекта. То е дар. Бог вижда онова, което човекът не може да види. Затова човешкото зрение трябва непрекъснато да бъде просветлявано от Божия поглед.

Да виждаш означава да участваш в начина, по който Бог вижда света.

Ето защо библейската мъдрост никога не е била просто натрупване на знания. Тя винаги е означавала участие в Божията истина.

Същата тема откриваме и в думите на Христос от Евангелието на Йоан: „Аз си отивам и ще Ме търсите, но ще умрете в греха си.“ А след това добавя: „Вие сте отдолу, Аз съм отгоре; вие сте от този свят, Аз не съм от този свят.“

Тези думи не са присъда.

Те са предупреждение.

Христос не противопоставя две групи хора, а два начина на виждане. Единият остава затворен в хоризонтите на този свят. Другият се отваря към истината, която идва от Бога.

Затова и самото осъждане не започва в края на времената.

Както казва Христос: „Бог не изпрати Сина Си да съди света, а да го спаси.“ И все пак „който не вярва, вече е осъден“.

Не защото Бог го е осъдил.

А защото е отказал светлината.

Осъждането не слиза от небето като наказание. То възниква в момента, когато човекът доброволно избере да остане затворен за истината. Бог никога не насилва никого към мрака. Човекът сам решава дали ще отвори очите си.

Ето защо книгата Сирах казва: „На никого Бог не е заповядал да бъде нечестив и на никого не е дал позволение да греши.“

Всеки човек получава светлина.

Всеки човек получава възможността да види.

Именно тук се намира духовният център на Magnifica Humanitas.

Цялата енциклика всъщност може да бъде прочетена като противопоставяне между два начина на изграждане на цивилизацията.

От едната страна е Вавилонската кула – символът на човечеството, което иска да достигне небето със собствените си сили, превръщайки техниката и властта в заместители на Бога.

От другата страна стои Божият град – общността, изградена върху истината, любовта и дара на взаимното общение.

И именно затова енцикликата непрекъснато настоява, че развитието на технологиите само по себе си не е нито добро, нито зло. Решаващият въпрос е кой ги направлява и според каква мъдрост се използват. Ако липсва нравствено различаване, всяко техническо постижение може да се превърне в средство за ново поробване на човека.

Тук става особено ясна и разликата между човешкия интелект и изкуствения интелект.

Машината изчислява.

Но тя не вижда.

Тя обработва информация.

Но не познава истината.

Тя може да предвижда вероятности.

Но не може да различи доброто от злото.

Не може да обича.

Не може да страда.

Не може да носи отговорност.

Тя никога няма да застане пред двете дървета в градината на историята така, както застава човекът.

Именно затова енцикликата предупреждава, че нравственото различаване никога не може да бъде прехвърлено върху машината. Да се очаква алгоритъмът да замести човешката съвест означава да бъде обърнат самият ред на творението.

Машината може да подпомага човека.

Но никога не може да заеме неговото място.

Защото човекът не е сбор от изчисления.

Той е същество, създадено по Божи образ, способно да приеме истината като дар и свободно да отговори на този дар с любов.

И затова драмата на нашето време не е преди всичко технологична.

Тя е духовна.

Градината е все още пред нас.

Двете дървета са все още там.

Изборът остава същият.

И зрението продължава да бъде дар, който може да бъде приет или отхвърлен.

Именно с този призив завършва и посланието на Magnifica Humanitas. Не просто да използваме по-разумно технологиите, а преди всичко да запазим способността си да виждаме света с Божиите очи. Защото само човекът, който приема тази светлина, може да остане истински човек. А само цивилизация, която не забравя своя Създател, може да остане действително човешка.