Духовни упражнения във Ватикана: Свети Бернар – от идеалист към реалист на милосърдието

Светла Чалъкова - Ватикана

В размисъла си проповедникът очерта идентичността на цистерцианското движение като напрегнато взаимодействие между идеала и конкретното, между поетичното вдъхновение и практическата отговорност. Именно в тези напрежения, подчерта той, се калява и пречиства личността на Бернар.

Младият Бернар бил човек на високите изисквания и ясните решения – склонен първо да изгради план в съзнанието си, а след това безкомпромисно да го следва. Тази негова строгост никога не изчезва напълно, но с времето се смекчава. Животът и сблъсъкът с реалността го преобразяват.

Позовавайки се на мисълта на Жак Лакан, че „реалното е онова, в което се блъскаме“, епископ Вардeн отбеляза, че Бернар често се е сблъсквал с твърдостта на историческите обстоятелства – в църковната политика, в обществени конфликти, в човешката слабост. Но неговият реализъм не се свежда до примирение с фактите. Той достига до по-дълбоко прозрение: в сърцевината на всички човешки дела звучи вик за милост.

Бернар започва да разпознава този вик навсякъде – в сълзите, в раздорите, в безумните кампании срещу истината, дори в тишината на природата. И колкото по-ясно го чува, толкова по-силно осъзнава Божия отговор. За него този отговор има име – Исус. В светото име на Исус Бернар открива Божия спасителен замисъл, излят като благоуханно и лекуващо миро върху човечеството.

Епископът припомни думите на светеца към неговите монаси: че всяка духовна храна е безвкусна, ако не е „потопена“ в името на Исус. За Бернар Христос е „мед в устата, музика в ухото, песен в сърцето“. Тази дълбока, сърдечна привързаност придава на неговото богословие необикновена топлота и човечност.

Централно място в духовността му заема понятието affectus – живото движение на благодатта в човешките чувства. Но Христос за него не е само предмет на благочестие; Той е и ключ към тълкуването на действителността. В светлината на въплътената Истина Бернар чете събития, личности и отношения. Затова неговото влияние надхвърля границите на Католическата църква и достига до фигури като Мартин Лутер и Джон Уесли.

Според проповедника истинската природа на човека разкрива красотата си само когато бъде озарена от свръхестествена светлина. Тогава става видима „forma formosa“ – прекрасната форма на човешкото същество, способно на обновление. Този поглед дава надежда не само за лична промяна, но и за преобразяване на света.

Такъв е реализъмът, до който узрява Бернар – реализъм, основан на познанието за действителната сила на Христовата любов. Именно това познание го прави не просто блестящ реформатор и оратор, а Църковен учител и светец. Както свидетелства неговото житие, в края на пътя си той бил „в свобода със самия себе си“. А свободният човек, заключи епископ Вардeн, е истински славно зрелище.