Папата: бичът на корупцията да бъде излекуван от нова култура на справедливост
Даниеле Пичинини – Маня Кавалджиева – Ватикана
Музиката, придружаваща Лъв XIV, пристигнал в Киламба, на около тридесет километра от столицата на Ангола, за да отслужи литургията, бе изпълнена с радост, макар че вече бе сменила ритмичността на маримбата. Сега в партитурата доминираха сакралност, смесена с драма. Това е подходящата музика, за да се разкажат две истории на болка и любов: за Исус, който придружава двама от учениците към дома, в град Емаус и ги утешава, като отново им отваря очите за надеждата. И за Църква, която придружава Ангола и се грижи за нейните белези – болезнени следи от близката ѝ история.
Нека изчезнат омразата и насилието
В проповедта си на сутрешната литургия на 19 април, първата, която предстоятелства в Ангола, папата – от огромната полусферична шатра, подредена като олтар – говори на страна, разделена и все още ранена от почти тридесет години гражданска война, като носи на този народ надеждата, която произлиза от „благодатта на Възкръсналия Христос“.
Можем и желаем да изградим страна, в която старите разделения да бъдат преодолени завинаги, в която да изчезнат омразата и насилието, в която бичът на корупцията да бъде излекуван от нова култура на справедливост и споделяне. Само по този начин ще бъде възможно бъдеще на надеждата, особено за многото млади хора, които са я изгубили.
Много красива и наранена страна, изпитваща глад за надежда
През третата неделя след Великден, евангелският откъс, произнесен на португалски език пред блидо 100.000 вярващи, описва завръщането от Йерусалим на двама ученици на Исус в родния им град Емаус. Техните сърца, обясни Лъв XIV, са „ранени и тъжни“: те са се уповавали на своя Учител, следвали са го и бяха видели как Той умира. Затова се чувстват „разочаровани и победени“. По пътя към дома отново говорят за това, преодоляват загубата, споделят преживяното, „с риск обаче да останат в плен на болката, затворени за надеждата“, добави папата. В откъса на евангелиста Лука (24,13-35), Лъв ХIV вижда „отразена историята на Ангола“, „много красива и наранена страна, гладна и жадна за надежда, мир и братство“.
След като получава независимост от Португалия през 1975 г., Ангола не се превръща в стабилна държава. Различните военни групировки, които са се борили срещу колониалната власт (като Анголското народноосвободително движение, вдъхновено от марксизма и Националният съюз за пълна независимост на Ангола „Унита“, подкрепен от Съединените щати и Южна Африка), започват дълга гражданска война, която приключва едва през 2002 г., отнела близо 500.000 живота. Тази болка е белязала страната, осъждайки я на „поредици от вражди и разделения, пропилени ресурси и бедност“. Както бе станало с двамата ученици на Исус, по пътя към Емаус: човек може да загуби надежда и да остане „парализиран от обезсърчението“, „когато дълго време е бил потопен в история, силно белязана от болката“.
Да гледаме отвъд болката
Решението, за народа на Ангола, както и за двамата ученици от Емаус, не произтича от прилагането на тяхна собствена стратегия: то е дар, който идва свише.
Господ стои до двамата разочаровани и останали без надежда ученици и, като става техен спътник по пътя, им помага да сглобят отново частите на тази история, да погледнат отвъд болката (...). Ето и пътят, начертан за нас, за вас, скъпи анголски братя и сестри, за да започнем отново: от една страна, сигурността, че Господ ни придружава и е състрадателен към нас, от друга, ангажиментът, който Той изисква от нас.
Ние силно „изпитваме“ близостта на Господ в молитвата и в Евхаристията: това са духовните измерения, в които срещаме Бог. Поради тази причина, поясни папата, „винаги трябва да бъдем бдителни срещу форми на традиционна религиозност“, които, макар и да принадлежат към „корените на вашата култура“, рискуват да донесат объркване, с опасна смесица от „магически и суеверни елементи, които не помагат в духовния път“. Папата призова анголските католици да „се доверяват на своите пастири“ и да държат погледа си „вперен в Исус“, като ги насърчи към „щедра отдаденост“, която лекува рани и възражда надеждата.
Църква, която става хляб и се преломява за своите чеда
Вследствие на история на насилие, сред „социални и икономически проблеми“ и „различни форми на бедност“, Църквата, подчерта Епископът на Рим, има задачата да придружава страната, „да чува вика на своите чеда“ и да се себераздава като преломен хляб, точно както Исус е стоял до двамата разочаровани и дезориентирани ученици.
Ангола се нуждае от епископи, свещеници, мисионери, богопосветени и миряни, които носят в сърцата си желанието да преломят живота си и да го дарят един на друг, да се ангажират с взаимна любов и прошка, да изградят пространства на братство и мир, да извършват жестове на състрадание и солидарност към най-нуждаещите се.
Заключителните думи на Лъв XIV в края на неговата проповед бяха произнесени, за да разтърсят страна, изпаднала в затруднено положение и да я насочат по пътя към утрешния ден.
Братя и сестри, днес трябва да гледаме към бъдещето с надежда и да градим надеждата за бъдещето. Не се страхувайте да правите това!
Молитвата на верните също моли „Бога на надеждата и на мира“ да подкрепя Църквата и нейните пастири, както и „всички онези, които се посвещават на общественото благо и служат на най-бедните и болните“.
