Мирът не е утопия: послание на папа Лъв XIV за LIX Световен ден на мира
Мир да бъде с всички вас.
Към един разоръжен и разоръжаващ мир
„Мир да бъде с теб!“
Този древен поздрав, който и днес е всекидневен в много култури, в пасхалната вечер се изпълни с нова сила върху устните на възкръсналия Исус. „Мир вам“ (Йн 20,19.21) е Неговото Слово, което не само пожелава, но и осъществява окончателна промяна в онзи, който го приема, и така – в цялата действителност. Затова наследниците на Апостолите всеки ден и по целия свят дават глас на най-тихата революция: „Мир да бъде с вас!“. Още от вечерта на моето избиране за Епископ на Рим пожелах да включа своя поздрав в този колективен възглас. И желая да го потвърдя: това е мирът на възкръсналия Христос – мир разоръжен и мир разоръжаващ, смирен и постоянен. Той произхожда от Бог – Бога, Който обича всички ни безусловно.
Мирът на възкръсналия Христос
Този, Който победи смъртта и събори стените на разделение между човешките същества (срв. Еф 2,14), е Добрият Пастир, Който дава живота Си за стадото и Който има много овце извън оградата на кошарата (срв. Йн 10,11.16): Христос, нашият мир. Неговото присъствие, Неговият дар, Неговата победа отекват в постоянството на мнозина свидетели, чрез които Божието дело продължава в света, ставайки дори по-осезаемо и по-светло в мрака на времената.
Контрастът между тъмнина и светлина всъщност не е само библейски образ, за да се опише родилната болка, от която се ражда нов свят: той е опит, който ни пронизва и разтърсва по отношение на изпитанията, които срещаме, и историческите обстоятелства, в които живеем. Да виждаме светлината и да вярваме в нея е необходимо, за да не потънем в мрака. Това е изискване, което учениците на Исус са призвани да живеят по уникален и привилегирован начин, но което по много пътища намира достъп до сърцето на всеки човек.
Мирът съществува, той иска да обитава в нас; има кротката сила да просветлява и разширява разума, устоява на насилието и го побеждава. Мирът има дъха на вечността: докато на злото се вика „стига“, на мира се шепне „завинаги“. В този хоризонт ни въведе Възкръсналият. В това предчувствие живеят миротворците, които в драмата на онова, което папа Франциск нарече „трета световна война на части“, продължават да устояват срещу заразата на тъмнината, като стражи в нощта.
Противното, тоест забравянето на светлината, за съжаление е възможно: тогава се губи реализма, отстъпва се на частично и изкривено виждане за света, белязано от тъмнина и страх. Немалко са днес онези, които наричат реалистични разказите без надежда, слепи за красотата на другия, забравящи Божията благодат, която винаги действа в човешките сърца, макар и наранени от греха.
Свети Августин увещаваше християните да сплетат неразрушима дружба с мира, за да могат, пазейки го в дълбините на духа си, да излъчват навсякъде неговата светла топлина. Той, обръщайки се към своята общност, пишеше: „Ако искате да привлечете другите към мира, имайте го първо в себе си; бъдете преди всичко утвърдени в мира. За да запалите другите, трябва вие самите да имате запалена светлината вътре“.
Независимо дали имаме дара на вярата или ни се струва, че не го притежаваме, скъпи братя и сестри, нека се отворим за мира! Нека го приемем и разпознаем, вместо да го смятаме за далечен и невъзможен. Преди да бъде цел, мирът е присъствие и път. Макар и оспорван отвътре и отвън, като малък пламък, застрашен от бурята, нека го пазим, без да забравяме имената и историите на онези, които са ни го засвидетелствали. Това е принцип, който води и определя нашите избори.
Дори на места, където са останали само руини и където отчаянието изглежда неизбежно, именно днес откриваме хора, които не са забравили мира. Както в пасхалната вечер Исус влезе в мястото, където бяха учениците, уплашени и обезсърчени, така мирът на възкръсналия Христос продължава да преминава през врати и бариери чрез гласовете и лицата на Неговите свидетели. Това е дарът, който ни позволява да не забравяме доброто, да го разпознаваме като победител, да го избираме отново и заедно.
Разоръжен мир
Малко преди да бъде заловен, в момент на дълбока близост, Исус каза на онези, които бяха с Него: „Мир ви оставям, Моя мир ви давам. Не както светът го дава, Аз ви го давам“. И веднага добави: „Да не се смущава сърцето ви и да не се страхува“ (Йн 14,27). Смущението и страхът без съмнение можеха да бъдат свързани с насилието, което скоро щеше да се стовари върху Него. По-дълбоко обаче Евангелията не крият, че учениците бяха смутени от Неговия ненасилствен отговор: път, който всички, Петър на първо място, оспорваха, но по който Учителят настояваше да Го следват до край.
Пътят на Исус продължава да бъде причина за смущение и страх. И Той с твърдост повтаря на онези, които биха искали да Го защитят: „Прибери меча си в ножницата“ (Йн 18,11; срв. Мат 26,52). Мирът на възкръсналия Исус е разоръжен, защото разоръжена беше Неговата борба, в конкретни исторически, политически и социални обстоятелства. За тази новост християните трябва заедно да станат пророчески свидетели, помнейки трагедиите, в които твърде често самите те са били съучастници.
Голямата притча за Страшния съд призовава всички християни да действат с милосърдие в това съзнание (срв. Мат 25,31–46). И правейки това, те ще открият до себе си братя и сестри, които по други пътища са успели да чуят болката на другия и вътрешно са се освободили от измамата на насилието.
Макар и днес да не липсват хора със сърце, готово за мир, силно чувство на безсилие ги обзема пред хода на събитията, все по-несигурен. Още свети Августин отбелязваше особен парадокс: „Не е трудно да притежаваш мира. В краен случай по-трудно е да го възхваляваш. Ако искаме да го възхвалим, имаме нужда от способности, които може би ни липсват; търсим подходящите идеи, претегляме думите. Ако обаче искаме да го имаме, той е там, на една ръка разстояние, и можем да го притежаваме без никакво усилие“.
Когато третираме мира като далечен идеал, стигаме дотам да не ни изглежда скандално той да бъде отричан и дори да се води война в името на мира. Изглежда липсват правилните идеи, премерените думи, способността да се каже, че мирът е близо. Ако мирът не е преживявана реалност, която трябва да се пази и култивира, агресивността се разпространява в домашния и обществения живот.
В отношенията между граждани и управляващи се стига до това да се смята за вина, че човек не се подготвя достатъчно за война, за реакция на нападенията, за отговор на насилието. Далеч отвъд принципа на самозащита, на политическо ниво, тази противоположна логика е най-актуалният аспект на глобалната дестабилизация, която става все по-драматична и непредсказуема с всеки изминал ден. Не е случайно, че многократните призиви за увеличаване на военните разходи и произтичащите от тях решения се представят от много правителства с оправданието на опасността, която представляват за другите.
Всъщност възпиращата сила на мощта и в частност ядреното възпиране въплъщават ирационалността на отношения между народи, основани не на правото, справедливостта и доверието, а на страха и господството на силата. „Вследствие на това – както вече пишеше за своето време свети Йоан XXIII – човешките същества живеят под кошмара на ураган, който може да се разрази във всеки момент с невъобразима разрушителност…“.
През 2024 г. световните военни разходи са се увеличили с 9,4% спрямо предходната година, потвърждавайки непрекъсната тенденция от десет години и достигайки сумата от 2 718 милиарда долара, тоест 2,5% от световния БВП.
Освен това, новите предизвикателства днес сякаш се посрещат не само с огромни икономически усилия за превъоръжаване, но и с пренасочване на образователните политики: вместо култура на паметта, която съхранява осъзнаването, развито през ХХ век, и не забравя милионите му жертви, в училищата и университетите, както и в медиите, се насърчават комуникационни кампании и образователни програми, които разпространяват възприятието за заплахи и предават просто въоръжена представа за отбрана и сигурност.
И все пак „който истински обича мира, обича и враговете на мира“. Така свети Августин препоръчваше да не се разрушават мостовете и да не се настоява на упрека, предпочитайки пътя на слушането и, доколкото е възможно, на срещата с аргументите на другия.
Преди шестдесет години Вторият Ватикански събор завърши с осъзнаването за спешен диалог между Църквата и съвременния свят. В частност Конституцията Gaudium et spes насочи вниманието към еволюцията на военната практика:
„Характерният риск на съвременната война се състои във факта, че тя почти предоставя възможност на онези, които притежават най-модерните научни оръжия, да извършват подобни престъпления и чрез определена неумолима верига от събития могат да подтикнат волята на хората към най-жестоки решения. Затова, за да се гарантира, че това никога повече няма да се случи в бъдеще, епископите на целия свят, събрани сега, умоляват всички, особено правителствените лидери и върховните военни командири, непрекъснато да обмислят, пред Бог и цялото човечество, огромната тежест на своята отговорност“ (Gaudium et Spes, 80)
Потвърждавайки призива на съборните отци и оценявайки пътя на диалога като най-ефикасен на всяко равнище, констатираме как по-нататъшният технологичен напредък и прилагането на изкуствения интелект във военната сфера са радикализирали трагичността на въоръжените конфликти. Дори започва да се очертава процес на „бягство от отговорност“ на политическите и военните лидери поради нарастващото „делегиране“ на машини за решения, засягащи живота и смъртта на човешки същества. Това е разрушителна спирала, без прецедент, срещу юридическия и философския хуманизъм, върху който се крепи всяка цивилизация и от който е защитена.
Необходимо е да се разобличават огромните концентрации на частни икономически и финансови интереси, които тласкат държавите в тази посока; но това не е достатъчно, ако едновременно с това не се насърчава пробуждането на съвестите и на критичното мислене. Енцикликата Fratelli tutti представя свети Франциск от Асизи като пример за такова пробуждане:
„В онзи свят, изпълнен със стражеви кули и защитни стени, градовете водеха кървави войни между могъщи фамилии, докато растяха бедните зони на изключените периферии. Там Франциск прие в себе си истинския мир, освободи се от всяко желание за господство над другите, стана един от последните и се стремеше да живее в хармония с всички“ (Fratelli tutti, 4).
Това е история, която иска да продължи в нас и която изисква да обединим усилията си, за да си помагаме взаимно в изграждането на разоръжаващ мир – мир, който се ражда от откритостта и евангелската смиреност.
Разоръжаващ мир
Добротата е разоръжаваща. Може би затова Бог стана дете. Тайната на Въплъщението, която достига най-дълбокото си смирение в слизането в ада, започва в утробата на млада майка и се проявява в яслата на Витлеем. „Мир на земята“ пеят ангелите, възвестявайки присъствието на Бог без защити, чрез Когото човечеството може да открие, че е обичано, само ако се грижи за Него (срв. Лк 2,13–14).
Нищо не притежава силата да ни промени така, както едно дете. И може би именно мисълта за нашите деца, за децата изобщо и за онези, които са крехки като тях, пронизва сърцето ни (срв. Деян 2,37). В това отношение моят почитан рредшественик пишеше, че „човешката крехкост има силата да ни направи по-прозорливи относно това, което трае, и това, което отминава; относно това, което дава живот, и това, което убива. Може би затова толкова често сме склонни да отричаме границите и да избягваме крехките и ранените хора: те имат силата да поставят под въпрос посоката, която сме избрали – като отделни личности и като общности“.
Йоан XXIII пръв въведе перспективата за цялостно разоръжаване, което може да се утвърди единствено чрез обновяване на сърцето и разума. Така той пишеше в Pacem in terris:
„Трябва да се признае, че спирането на въоръжаването за военни цели, неговото действително намаляване и още повече – неговото премахване, са невъзможни или почти невъзможни, ако едновременно с това не се пристъпи към цялостно разоръжаване; тоест ако не се разоръжат и духовете, като се положат искрени усилия да се разсее в тях военната психоза. Това от своя страна предполага замяната на критерия за мир, основан върху равновесието на въоръженията, с принципа, че истинският мир може да се изгради единствено върху взаимното доверие. Ние считаме, че това е цел, която може да бъде постигната, защото е изисквана от правия разум, дълбоко желана и с най-висша полезност“ (Pacem in terris, 61).
Това е основна служба, която религиите трябва да окажат на страдащото човечество, бдейки над нарастващия опит дори мислите и думите да бъдат превръщани в оръжия. Големите духовни традиции, както и правилното използване на разума, ни водят отвъд връзките на кръвта или етноса, отвъд онези братства, които признават само подобните на себе си и отхвърлят различните.
Днес виждаме, че това не е нещо очевидно. За съжаление, все по-често в съвременния пейзаж се среща въвличането на думите на вярата в политическата борба, благославянето на национализма и религиозното оправдаване на насилието и въоръжената борба. Вярващите трябва активно да опровергават – преди всичко с живота си – тези форми на богохулство, които помрачават Светото Име на Бога.
Затова, редом с действието, е повече от необходимо да се култивират молитвата, духовността, икуменическият и междурелигиозният диалог като пътища на мира и като езици на срещата между традиции и култури. По целия свят е желателно „всяка общност да се превърне в ‘дом на мира’, където се учи как да се обезврежда враждебността чрез диалог, където се практикува справедливостта и се пази прошката“.
Днес повече от всякога е необходимо да се покаже, че мирът не е утопия, чрез една внимателна и плодотворна пастирска креативност. Това обаче не трябва да отклонява вниманието от значението на политическото измерение. Онези, които са призвани към обществена отговорност на най-високите и най-квалифицирани равнища, „нека задълбочено разгледат проблема за мирното възстановяване на отношенията между политическите общности на световно равнище – възстановяване, основано върху взаимното доверие, искреността в преговорите и вярността към поетите ангажименти. Нека проучат проблема, докато открият точката, от която може да започне пътят към честни, трайни и плодотворни споразумения“.
Това е разоръжаващият път на дипломацията, на посредничеството, на международното право – път, който за съжаление все по-често бива опровергаван от нарушения на трудно постигнати споразумения, в контекст, който би изисквал не делегитимиране, а напротив – укрепване на наднационалните институции.
Днес справедливостта и човешкото достойнство са изложени повече от всякога на дисбалансите на властта на по-силните. Как да обитаваме време на дестабилизация и конфликти, освобождавайки се от злото? Необходимо е да се насърчава и подкрепя всяка духовна, културна и политическа инициатива, която поддържа жива надеждата, противопоставяйки се на разпространението на „фаталистични нагласи, сякаш текущите динамики са породени от анонимни, безлични сили и от структури, независими от човешката воля“.
Тъй като „най-добрият начин да се господства и напредва без граници е да се сее липсата на надежда и да се поражда постоянна недоверчивост, макар и прикрита с защитата на някои ценности“, на подобна стратегия трябва да се противопостави развитието на осъзнати граждански общества, форми на отговорно сдружаване, опитности на ненасилствено участие, практики на възстановително правосъдие в малък и в широк мащаб.
Още Лъв XIII ясно подчертаваше това в енцикликата Rerum novarum:
„Чувството за собствената слабост подтиква човека да иска да обедини своя труд с труда на другите. Писанието казва: По-добре двама, отколкото един, защото двама имат по-голяма полза от труда си. Ако единият падне, другият го повдига. Горко на онзи, който е сам; ако падне, няма кой да го вдигне (Екл 4,9–10). И на друго място: брат, подпомогнат от брат, е като укрепен град (Притч 18,19)“ (Rerum novarum, 37)ì
Нека това бъде плод на Юбилея на Надеждата, който подтикна милиони човешки същества да се преоткрият като поклонници и да започнат в самите себе си онова разоръжаване на сърцето, ума и живота, на което Бог няма да закъснее да отговори, изпълнявайки Своите обещания:
„Той ще съди между народите и ще отсъжда между много племена. Те ще прековат мечовете си в плугове и копията си – в сърпове; народ няма да вдигне меч срещу друг народ и няма вече да се учат на война. Доме Яковов, елате, да ходим в светлината на Господа“ (Ис 2,4–5).
От Ватикана, 8 декември 2025 г.
ЛЪВ ПП. XIV
