В писмо до свещениците папа Лъв XIV призовава към повече колегиалност

Антонела Палермо – Светла Чалъкова - Ватикана

Вярността, изразена в смирено служение на всеки човек, в постоянен диалог с Бог и с Неговия народ чрез постоянна формация, в братството между свещениците и с цялата Църква, както и в мисионерския и синодален дух, който преодолява всяко изкушение към самоутвърждаване – това са някои от приоритетите, които папа Лъв XIV желае да бъдат засилени в свещеническия живот. Те са изложени в Апостолическото писмо „Една вярност, която ражда бъдеще“, подписано на 8 декември и публикувано днес, 22 декември.

Поводът е шестдесетата годишнина от съборните декрети Optatam totius и Presbyterorum Ordinis, определени като „крайъгълен камък в размисъла върху природата и мисията на пастирското служение“. Те трябва да бъдат преосмислени със свежест и актуалност, като никога не се губи от поглед коренът: неразривната връзка между Христос и Църквата. Желанието на папата е честването на тези годишнини да доведе до „обновена Петдесятница на звания“.

Цялостна формация за предотвратяване на злоупотреби и напускане на служението

Да се пази жива паметта за тези два документа означава, според Лъв XIV, преди всичко да се вслушаме отново в гласа на Духа, Който първоначално е породил желанието за това пастирско призвание, което е „свободен и безвъзмезден Божи дар“. Папата насърчава развитието на инициативи за постоянна формация на свещениците, като припомня например международната среща от февруари т.г., събрала над осемстотин участници от около осемдесет държави.

Семинарията, добавя той, трябва да бъде „школа на чувствата“, която възпитава в стабилност и интеграция на човешкото и духовното измерение. Така човек става способен на „автентични отношения с всички“, може да поеме ангажимента на целибата и да възвестява Евангелието по достоверен начин. В този контекст Папата не премълчава отворените рани:

„През последните десетилетия кризата на доверие в Църквата, породена от злоупотребите, извършени от членове на клира – които ни изпълват със срам и ни призовават към смирение – ни направи още по-съзнателни за спешната нужда от цялостна формация, която да гарантира човешката зрялост и растеж на кандидатите за свещенство, заедно с богат и солиден духовен живот. Темата за формацията е централна и за справяне с феномена на онези, които след няколко години или дори десетилетия напускат служението. Тази болезнена реалност не бива да се тълкува само от юридическа гледна точка , а изисква внимателен и състрадателен поглед към историята на тези братя и към множеството причини, които може да са ги довели до такова решение. Отговорът преди всичко е обновен ангажимент към формацията“.

Нито един пастир не съществува сам

Папа Лъв XIV настойчиво предупреждава срещу изкушението на самодостатъчността, защото свещеническото призвание е по своята същност релационно: „Нито един пастир не съществува сам!“, казва той

„Свещенството никога не е само индивидуален път, а ни ангажира да се грижим един за друг. Тази динамика е отново и отново дело на благодатта, която обгръща нашата крехка човечност, изцелявайки я от нарцисизъм и егоцентризъм. С вяра, надежда и любов сме призвани всеки ден да следваме Христос, уповавайки се изцяло на Господ. Общението, синодалността и мисията не могат да се осъществят, ако в сърцето на свещениците изкушението към самореферентност не отстъпи място на логиката на слушането и служението“.

Братството между свещениците, подчертава текстът, не е просто идеал или лозунг, а „реалност, върху която трябва да се работи с обновена решимост“. В тази посока, признава Папата, има още много да се направи – от икономическото уравновесяване между онези, които служат в бедни енории, и тези в по-богати общности, до социалната сигурност при болест и старост, която в някои диоцези и държави все още не е гарантирана. Взаимната грижа, особено към по-самотните, болните и възрастните свещеници, „не може да се счита за по-малко важна от грижата за поверения ни Божи народ“.

Насърчаване на форми на общ живот

Папата се спира и на една от „деформациите“, които могат да подкопаят свещеническия живот – самотата, „която угасява апостолския плам и може да доведе до тъжно затваряне в себе си“. Затова, в съзвучие с указанията на своите предшественици, Лъв XIV изразява надежда във всички местни Църкви да се възроди ангажиментът за насърчаване на възможни форми на общ живот, които подпомагат духовния и интелектуалния растеж и по-ефективното сътрудничество в служението.

В епоха на големи уязвимости всички ръкоположени служители са призвани да живеят общението, връщайки се към същественото и ставайки близки до хората, за да пазят надеждата, която приема лице в смиреното и конкретно служение. В този хоризонт особено служението на постоянния дякон, уподобен на Христос Слуга, е жив знак на любов, която се навежда, слуша и се дарява. Красотата на Църква от свещеници и дякони, които си сътрудничат, обединени от една и съща страст към Евангелието и чувствителни към бедните, става светло свидетелство за общение.

Да се цени дяконатът и ролята на миряните

Дяконатът, подчертава Папата, трябва да бъде по-добре познат, ценен и подкрепян за неговото „дискретно, но съществено служение“. Също така трябва да се засили ролята на миряните в напълно синодална перспектива. В този смисъл се насърчава във всички Църкви предприемането на подходящи инициативи, за да могат свещениците все по-добре да се запознаят с Финалния документ на Синода.

За да се осъществява все по-пълно една еклесиология на общението, пише Лъв XIV, е необходимо свещеническото служение да надмогне модела на изключителното лидерство, което концентрира пастирския живот и отговорностите в ръцете на един човек. Нужно е да се върви към все по-колегиално ръководство, в сътрудничество между презвитери, дякони и целия Божи народ, в онова взаимно обогатяване, което произтича от разнообразието на харизмите, събудени от Светия Дух. Както напомня Evangelii gaudium, свещенството и уподобяването на Христос Жених не трябва да водят до отъждествяване на тайнствената власт с властта като доминация.

Изкушенията на ефикасността и квиетизма*

Свещеническото призвание, заключава Папата, се разгръща в радостта от служението на братята. Наблюдавайки тенденциите в съвременните общества, и най-вече хиперсвързаността, Лъв XIV предупреждава за двойно изкушение: ефективност само за себе си, често съпроводена от прекомерна медийна експозиция, и „квиетизъм“. Евангелизацията не се измерва с броя на проектите или предоставените услуги, пояснява той, но също толкова неподходящ е и „мързеливият и обезкуражаващ“ подход.

„Във всяка ситуация – призовава папа Лъв XIV – свещениците са призвани да дадат убедителен отговор чрез свидетелството на трезвен и чист живот на дълбокия глад за автентични и искрени отношения, който бележи съвременното общество“.

Хармонията между съзерцание и действие не се постига чрез напрегнато прилагане на оперативни схеми или просто балансиране на дейностите, а чрез поставянето на пасхалното измерение в центъра на служението. Да се даряваш безрезервно не може и не трябва да означава отказ от молитвата, от ученето и от свещеническото братство, а напротив – става хоризонтът, в който всичко намира своя смисъл, доколкото е насочено към Господ Исус, умрял и възкръснал за спасението на света.

*квиетизъм: форма на религиозен мистицизъм, изискващи оттеглянето от всички човешки усилия и пасивното съзерцание на Бог