Има един поглед, който отваря очите: Великите пости в компанията на свети Августин

Светла Чалъкова - Ватикана

Има една фраза, която тихо се повтаря в много човешки животи: такъв съм си. Или: такава е моята история, не мога да се променя. Думи, които звучат като реалистично, дори честно признание, но често се оказват клетка. Убеждаваме се, че миналото вече ни е определило веднъж завинаги. Че нашата идентичност е фиксирана, неподвижна, почти като съдба.

Постът, който е по средата на своя път с неделята Laetare, неделята на предварителната радост, ни предлага разказа за слепородения (Йоан 9). Това е дълга история, както сам Августин признава: „Ако искахме да я тълкуваме точка по точка както заслужава, цял ден не би ни стигнал“ (Проповед 44, 1). И все пак той настоява. Защото в този слепец „разпознаваме целия човешки род“ (пак там). „Кой всъщност не се е родил сляп?“ (Слово 136, 1).

Това, което поразява в евангелския разказ, не е само чудото – зрението, върнато чрез кал и слюнка, в името на Пратения. Поразителен е вътрешният път на изцеления човек. Когато съседите го разпитват, той отговаря: „Човекът, наречен Исус, направи кал, намаза очите ми“. Когато фарисеите го питат, заявява: „Той е пророк“. После, изгонен от синагогата и намерен отново от Иисус, той стига до пълното изповядване: „Вярвам, Господи“ – и пада ничком пред Него.

Това не е мигновено обръщане. Това е път на обновяване на погледа. Августин размишлява върху етапите, чрез които човек се учи да вижда не само с очите на тялото, но и с тези на ума и сърцето. Когато слепецът казва „не знам“, отнасяйки се до това къде се намира Исус, „душата му все още прилича на човек, който е получил помазанието, но още не вижда“ (Проповед 44, 8). Той проповядва Христос, но още не Го познава напълно. Той е катехумен на самия себе си. Изцелението не засяга само очите. То обхваща вътрешния поглед.

Августин настоява именно върху това: истинското чудо е отварянето на очите на сърцето. Така Постът се превръща в пренаучаване на погледа. Време, в което се учим да виждаме реалността, другите и самите себе си с нови очи.

И тук влиза в действие паметта. Паметта не е неутрален архив. Тя е мястото, където се изгражда идентичността, където миналото продължава да действа върху настоящето. „Там срещам самия себе си“ (Изповеди X, 14), пише епископът от Хипон. Но паметта може да бъде наранена, изкривена, използвана като инструмент за самообвинение или, напротив, за самозащита.

Изцелението, което Августин описва – и което преживява върху собствената си кожа в самите Изповеди – е именно това: да се научим да гледаме собственото си минало с нови очи. Не за да го оправдаем. Не за да го осъдим. А за да разпознаем в него действеното присъствие на Бог, дори там, където е изглеждало отсъстващо, дори в отклоненията и паденията.

„Неспокойно е нашето сърце, докато не намери покой в Теб“ (Изповеди I, 1.1) е предпоставката за едно ново написване на собствената история. Това, което е изглеждало като грешка, разпиляване, слепота, се превръща – когато бъде прочетено с очите, отворени от благодатта – в нишката, чрез която Бог е търсил душата.

„Ти беше с мен, но аз не бях с Теб“ (Изповеди X, 27.38). Това е готовността да позволим да бъдем гледани, преди още ние да започнем да гледаме.

В този смисъл изцелението на слепеца е и изцеление на паметта. Човекът, който преди е просел край пътя, сега може да каже: „Преди бях сляп, а сега виждам“. Това е ново тълкуване на собствената му история. Неговата идентичност вече не се определя от слепотата.

Блокираните разкази – това, което съвременната психология понякога нарича твърди наративи – са истории, които пазим повече, отколкото те ни служат. Държим се за „такъв съм си“, защото промяната би струвала усилие. Защото да признаем, че можем да виждаме по-добре, означава да признаем, че досега сме живели частично в слепота.

Фарисеите в евангелския разказ са съвършеният образ на тази твърдост. Те вярват, че виждат. „Ако бяхте слепи, нямаше да имате грях“, казва Исус. Но понеже твърдят, че виждат, без да са били изцелени, техният грях остава. Илюзията, че виждаме, е по-опасна от признатата слепота.

Постът ни приканва да препрочетем своята история без защитата на наратива, който сме си изградили, и без насилието на самообвинението. Това е самото движение на Изповедите: Августин не описва живота си, за да покаже какъв е бил, а го разказва, за да разкрие как Бог е действал – дори там, където той не Го е разпознавал.

Неделята на Laetare, която се пада точно по средата на великопостния път, е радостта на онзи, който започва да прозира, че животът му не е затворен. Че дори това, което е изглеждало като тъмнина, може да стане място, където се проявяват Божиите дела.

Изцеленият слепец, изгонен от синагогата и приет от Христос, не се връща назад, за да убеждава онези, които са го отхвърлили. Той вярва и се покланя. Неговата история е станала друга. Не защото той сам я е пренаписал, а защото е позволил на Някой друг да я прочете отново заедно с него.

Това е, което ни предлага Постът: не поправянето на самите себе си със силата на волята, а готовността да бъдем погледнати и чрез този поглед най-после да започнем да виждаме.

източник в-к Avvenire