Да се погледнем с очите на душата - Великите пости в компанията на свети Августин

Светла Чалъкова - Ватикана

Втората неделя на Великия пост ни предложи Евангелието за Преображението. Петър, Яков и Йоан се изкачват на висока планина с Исус. И там се случва нещо, което очите им не са били подготвени да видят: лицето на Исус засиява като слънце, а дрехите Му стават бели като сняг. Глас от небето казва: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение. Него слушайте“ (Мат. 17:5). Не „съзерцавайте“, не „задържайте“, а „слушайте“. Видението е посока, която трябва да бъде следвана. Преображението не е целта, а обещание за целта. То не е make-over. Не е лифтинг. То е откровение: онова, което вече е било там – славата на Сина – най-сетне се разкрива. В Христос има тъждество между слово и светлина: Той е слушан и Той просветлява.

Августин от Хипон добре познава съблазънта на външната промяна. Като млад е бил пленен от сетивните красоти – тела, звуци, форми – убеден, че щастието се намира там, навън, във видимия свят. Сам го разказва в Изповеди с болезнена яснота: „Безобразен, хвърлях се върху красивите форми на Твоите създания. Ти беше с мен, а аз не бях с Теб“ (Изповеди, 10, 27.38). Преломният момент настъпва, когато благодарение на четенето на неоплатоническите книги Августин извършва необичаен жест за човек, свикнал да търси щастието извън себе си: завръща се в себе си. „Подтикнат от тези книги да се върна в себе си, влязох във вътрешността на сърцето си и под Твоето водителство… влязох и видях с окото на душата си, над своя разум, една неизменна светлина“ (Изповеди 7, 10.16).

Това не е светлината на слънцето. Не е сиянието на екран. Не е заслепението на успеха: това е светлина, която не преминава, която не зависи от погледа на другите. Това е светлината на истината, която обитава вътрешния човек. „Каквото е слънчевата светлина за телесните очи, които я виждат, такъв е Той [Исус] за очите на сърцето“ (Проповед 78, 2). Августин открива, че обръщането не се състои в това да станеш „някой друг“, нито в подобряване на представянето, нито в рестайлинг на образа, а в преобразяване, извършено от Светия Дух, Който възстановява в душата първоначалния печат, отпечатъка на божественото подобие. Августиновото обръщане не прилича на програма за усъвършенстване, нито на конструиране на „аз“-а. То по-скоро наподобява разпознаване. „Първо човек трябва да бъде възвърнат на самия себе си, за да може след това, като че ли изкачвайки едно стъпало, оттам да се въздигне към Бог“ (Поправки, 1, 8.3).

Преображението разказва точно това. Тримата апостоли не откриват един различен Исус от Този, Когото познават. Те разбират Кой е Той в действителност. Славата, която ги заслепява, не е нещо добавено отвън: това е вътрешността, която се разкрива. Това е истината за Сина, която най-сетне може да бъде видяна. Това е „Светлина от Светлина“. „Светлина, която вече не е само вътрешност на една абсолютна субективност“, пише Ханс Урс фон Балтазар, а е абсолютна любов. Това е „светлината, която просветлява всеки човек, идващ на света“ (Проповед 78, 2).

Това видение не оставя безразличен онзи, който го получава: то смущава, раздвижва, преобразява. Реакцията на Петър е показателна: „Господи, добре ни е да бъдем тук; ако искаш, ще направя тук три сенника“ (Мат. 17:4). Това е отговорът на човек, докоснат от нещо необратимо. Защото този, който е зърнал истинската светлина, вече не може да се задоволи със сенките.

В този смисъл Великият пост може да бъде преживян като време на ежедневно преображение. Той не е период на „духовно влизане във форма“ с няколко морални решения и малко повече дисциплина. Той е по-скоро път на завръщане в себе си, на пречистване на погледа и езика, на отваряне отново към светлината, която ни обитава. Именно на това вътрешно място се случва истинското преображение: не подобрение на постиженията, не рестайлинг на образа, а преобразяване, извършено от Светия Дух, Който възстановява в душата първоначалния печат, отпечатъка на божественото подобие.

Великият пост ни призовава да приемем тази светлина в ежедневието си. В тази перспектива има нещо дълбоко освобождаващо. Не става дума да изградим по-добро „аз“, а да позволим на Бог да ни разкрие онова, което вече сме призвани да бъдем. Не става дума да произведем красота, която не притежаваме, а да разпознаем и приемем онази, която Бог е вложил в нас още от самото начало и която пътят на Великия пост – в молитва, пост и милосърдие – помага да излезе на повърхността.

Това преобразяване има своята цена: трябва да слезем от планината. Петър би искал да остане на върха на видението, сред сенниците и светлината. Но Иисус слиза и повежда учениците със Себе Си – към равнината, към множеството, което очаква, към Йерусалим. Преображението не освобождава от историята: то я преминава. Онзи, който е бил докоснат от тази светлина, слиза преобразен, не същият като преди. Не носи със себе си снимка за показване, а огън, който не угасва.

Евангелието за Преображението ни призовава към нещо радикално: трябва да станеш себе си. Не „аз“-ът, който светът проектира върху теб, не „аз“-ът, опакован от социалните мрежи или от очакванията на другите, а „аз“-ът, който Бог е замислил в Своята вечна красота. Това е светлината, която те обитава. Това е преображението, което очакваш.

източник в-к Avvenire