185 години капуцини в България: вяра, отдаденост и близост до хората
В продължение на почти два века капуцините са оставили тих, но значим принос — в духовния живот, в образованието и в грижата за най-уязвимите. Техният път преминава през възходи и разрушения, през години на свобода и години на мълчание, но мисията им остава непоклатима.
За това наследство, за начина, по който мисията се живее днес, и за значението ѝ за бъдещето, разговаряме с брат Ярослав Бабик, делегат на Малките братя капуцини в България.
Началото: Пристигането на първите мисионери- смелост и отдаденост
Брат Ярослав, когато говорим за събитие отпреди 185 години, може да изглежда сякаш времето е далечно, но зад него стоят човешки съдби, избори и силна вяра. Когато мислите за началото— за 21 март 1841 година — как си представяте първите дни на мисионерите? Да поемеш към непозната земя, в условия на несигурност и трудности, е бил истински акт на смелост и отдаденост.
Първите четирима братя, които пристигат, със сигурност са имали тази смелост и желание да служат в непозната страна.
Те знаели, че България се намира под турското владичество и че няма да бъде лесно да проповядват и преживяват вярата, която носят. Освен това католическата общност е била разделена – липсвало е единство помежду вярващите и свещениците. Пристигнали в труден момент, след оттеглянето на отците редемптористи, а по-рано – след оттеглянето на отците августинци. С мисията, изпратена от папа Григорий XVI, те трябвало да носят мир, добро, единство и любов.
Можем да си представим тяхното пристигане чрез писмата на първия префект, делегат на Капуцините в България – отец Андреа Канова. Той разказва за уморително пътуване, за трудности като корабокрушение, за болестта на петия от братята, който трябвало да пристигне с тях, и за десетдневния път от Цариград до Пловдив. Въпреки умората и проблемите, срещата с хората била пълна с радост. Те били очаквани на един час разстояние от града, посрещнати с тържества, а в малката църква, построена от отците редемптористи, видели жаждата на хората за духовност.
Въпреки че първоначално не можели да говорят на езика им, виждайки жарта и добросърдечността на вярващите, братята започнали да обикалят околните села, да намират католици и мирски свещеници и заедно да укрепват вярата. За тези първи мисионери това било едновременно вълнуващо и радостно, но също така изтощително. От една страна – умора и труд, от друга – голямата радост, че могат да служат и да споделят вярата си.
Личността на отец Андреа Канова
Има ли личност от онези години, към която Вие самият се връщате често, например отец Андреа Канова? Как виждате неговата личност в светлината на историята?
За него парадоксално знаем най-много именно заради отговорностите, които носи – като префект на мисията, отговорен за братята капуцини и за Софийско-Пловдивския апостолически викариат. Писмата му разкриват неговите вълнения, преживявания, емоции и труд.
Особено впечатлява жертвоготовността му. Тя е характерна за всеки мисионер – човек знае, че ще трябва да жертва себе си, силите си и времето си. В него се вижда и простота, смирение, близост към всеки човек. Можем да го погледнем и като строител – не само на църкви, училища и болници, но и на единството между хората, както между католици, така и между православни и мюсюлмани. Това е светъл пример и за нас днес.
Вяра чрез дела
Когато говорим за капуцините, често мислим за духовната мисия, но те са били изключително близки до хората чрез училище, болница и социална грижа. Това ли е ключът – вярата да се живее чрез конкретни дела?
Точно така. Св. Павел казва, че вярата без дела е мъртва. За българите Левски е още по-конкретен: „Дела, не думи.“ Това е принципът, по който човек става истински свидетел. Не само да говориш за любов, прошка и близост до Бога, но и да действаш с любов, да прощаваш и да бъдеш близо до хората.
Особено ярък пример за тази близост е отец Андреа Канова. По време на епидемията от холера в Пловдив той лично обикалял от къща на къща, за да служи на нуждаещите се, заразявайки се, но оцелявайки по чудо. Когато научил за отвлечено десетгодишно момиче, Канова направил всичко възможно то да бъде върнато на родителите си. Той подкрепил и жена, тормозена от съпруга си. Тази лична близост на Канова към хората печелела доверие и уважение от местната общност и оставила траен отпечатък в историята на мисията. Тази близост е даже и по време на Освободителната война. Научих, че нашите братя също са служили и на войниците, които са изпратени на фронта, воювайки за свободата през 1878 година.
Силата на вярата в трудни години
Историята обаче преминава и през тежки моменти – разрушаването на катедралата „Свети Йосиф“ в София през 1944 г. и годините на мълчание след това. Какво Ви впечатлява най-много?
Тези моменти са били изключително тежки за католическата общност в България. Разрушаването на катедралата „Свети Йосиф“ било не само физическа загуба на храм, но и символ на трудностите, през които преминавала църквата. След това идват десетилетия на мълчание и преследване – чужденците са изгонени, духовенството е ограничено, забранено е било да се приемат нови кандидати и да се води вероучение на младите хора, много от братята и свещениците преживяват репресии.
Най-впечатляващо е как Бог остава с народа си дори в най-тежките изпитания. Пример за това е, когато години по-късно Папа Франциск отслужи литургия на мястото на мавзолея на Георги Димитров – място, което преди 40–50 години е било символ на забрана и страдание, място на което е имало шествие на 1-ви май, това място се превръща в знак на Божието присъствие и възраждане на духовността. Даже и това показва, че Бог подкрепя своя народ и че Неговата последна дума винаги е водеща.
Съвременната мисия
А днес – как изглежда мисията на капуцините през Вашите очи? Къде най-силно се усеща нейното присъствие?
Днес капуцините служат в четири основни места: конкатедралата „Свети Йосиф“ в София, църквата „Свети Франциск“ в Белозем, храмът „Дева Мария Богородица“ в Бургас и отново в Пловдив, където възстановихме манастира и църквата посветена на „Дева Мария на ангелите“. Там се предава вярата чрез литургия, молитва и социални дейности.
В София енорията расте, защото много хора се преместват в столицата. Доста от тях имат желание да задълбочат вярата си чрез участие в различни малки пасторални групи, например в Трети францискански орден, в молитвена група на отец Пио, в библейско-молитвена група, в кръг на семействата, в неокатекуменат, а младежите даже в две групи предназначени за тях. В София подпомагаме хора, които искат да излезнат от зависимости – алкохол, наркотици или хазарт. В Белозем социалната кухня обслужва ежедневно около 50 души, в затворите в София и Бургас посещаваме лишените от свобода. Във всички места където служим и се грижим за нуждаещите се хора от „телесна“ храна, както и за нуждаещи се за „духовна храна“ – водейки вероучение както за деца, така и за младежи и за възрастни, особено тези които искат да се присединят към Католическа църква.
За нас, съвременни капуцини, особено важна е и евангелизацията чрез даване на верните възможност на участие в духовни упражнения водени от т. нар. „Школа на Дева Мария“; за младежи има възможност да участват в Младежкия Християнски Фестивал в Белозем организиран от почти тридесет години в последната седмица на месец август; или специална програма наречена „Лозето на Рахил“ за жените които са преживели травматични моменти свързани с аборт. Нашата дейност в България е свързана и с отговорност за беатификационен процес на мъчениците от време на комунизма: епископ Иван Романов, отец Фортунат Бакалски и отец Флавиан Манкин. Повече и по- дробни описания на това, което правим, всеки може да научи на нашия сайт: capucini.bg създаден за тези, които пребивават все повече във виртуалния свят – имаме желание да докоснем и тях чрез публикувани там статии, размишления, проповеди, молитви... Общо взето всичко това показва, че мисията на капуцините днес е едновременно духовна и социална – но винаги в близост до хората.
Понякога монашеският живот изглежда далеч от ежедневието, а всъщност Вие сте сред хората всеки ден. Какво означава за Вас лично да бъдете капуцин в България?
Да бъдеш капуцин означава да бъдеш в полза на другите – да служиш на хората с даровете, които Бог ни е дал. Често с усмивка казвам, че хората могат смело да ни „използват според предназначението“, разбира се за добро. Това е призванието ни – да бъдем близо до хората, до техните проблеми, радости и трудности.
В свят, който е бърз, несигурен и понякога далеч от вярата, как се живее това призвание? По- трудно ли е или е по-необходимо от всякога?
Без Господа е невъзможно. Връзката с Него е основата. Монахът и свещеникът винаги се нуждаят от Божията помощ, за да разпознаят какво Той иска в конкретен момент. Следваме Исус и се опитваме да мислим какво би направил Той. Поглеждаме на нуждите на хората, на местната Църквата – слушайки глас и на нейната йерархия, какви очаквания има от нас. И много вярваме, че сме в Божите ръце и че най-накрая всичко зависи от Бога – както казваме, на сила хубост не става.
Послание към младите
Какво бихте искали обществото и особено младите хора да знаят за мисията на капуцините?
Основно това, че сме братя за тях, че не сме тук за себе си, а за тях, за хората. Монашеският живот е красив – не винаги лесен, но вдъхновяващ, с възможност да преживееш близостта на Бога и на хората. Младите трябва да знаят, че това е призвание, което носи смисъл и радост, и че Бог може да призове и тях да тръгнат по този път.
185 години живяна вяра
Ако трябва да съберете тези 185 години в едно усещане, какво остава? Какво е най-важното, което тази история ни казва днес?
Историята разказва за жертвоготовност и постоянство. Първите братя които са пристигнали тук, и първите българи, които станаха капуцини, показват готовност да отдадат себе си, силите и времето си. През този период това е очевидно, а особено и времето на комунистическия режим показва братята, които буквално отдават живота си за Църквата и за истината.
Тези 185 години ни учат на благодарност към миналото и вдъхновение за бъдещето. Духовната мисия не е просто наследство, а личен избор, който се прави всеки ден чрез грижата за другия и вярност към Бога.
Когато духовният пламък е истински, той не угасва, а намира нови пътища към сърцата на хората.
Сто осемдесет и пет години — история, която не се измерва само с време, а с жива вяра, предавана през поколенията.
Пътят на капуцините в България ни напомня, че духовната мисия не е просто наследство от миналото, а личен избор, който се прави всеки ден —в грижата за другия и в тихата вярност към Бога. Това е вяра, преминала през изпитания, но устояла, защото е била живяна с вярност и отдаденост. И днес мисията продължава, носейки надежда и вдъхновение. Може би точно това ни казват тези 185 години: когато духовният пламък е истински, той не угасва, а намира нови пътища към сърцата на хората.
Разговорът проведе Жана Стоева
*******
Капуцините са третата голяма монашеска общност в рамките на Първия орден на св. Франциск Асизки. Те възникват от стремежа на своите основатели да следват Христос по най-автентичен начин – с простота, смирение и отдаденост на Бога и хората. Църквата официално утвърждава ордена на 3 юли 1528 г.
Мисията на братята капуцини в България започва на 21 март 1841 г. по инициатива на папа Григорий XVI. Първите монаси – братя Андреа, Вененко, Онуфрий и Теодор – пристигат в Пловдив, за да поемат духовното служение от редемптористите и да обгрижат местните католически общности. С течение на времето мисията се разширява и до други села, като капуцините полагат здравите основи на духовния живот, който остава силен вече повече от 180 години.
От самото начало мисионерите се сблъскват с тежките условия за католиците – духовно и материално. Те изграждат училища за вероучение, семинарии за подготовка на свещеници и подпомагат младите с богословско и философско образование. В същото време започват строителство на църкви – величествената катедрала „Свети Йосиф“ в София, катедралата „Свети Людвик“ в Пловдив и множество други храмове в села като Генерал Николаево, Секирово, Калояново, Дуванли, Миромир, Житница, Борец и Белозем.
Дейността на капуцините обаче не се ограничава само до духовното. Те са пионери в образованието и социалната помощ: изграждат болници, сиропиталища и свещенически домове, подкрепят бедни семейства, преподават земеделие, градинарство, пчеларство и овощарство, а чрез издателството „Добрият печат“ разпространяват духовна и художествена литература, която поддържа вярата и самосъзнанието на католиците.
Историята на капуцините в България е белязана и от страдание. По време на комунистическия режим много монаси плащат с живота си за своята вярност към Бога. Един от първите мъченици е Флавиан Манкин, роден в Генерал Николаево през 1914 г. След завършване на философско и богословско образование в Италия, той се завръща в България, за да служи в енориите в Генерал Николаево, Пловдив и Секирово. Флавиан се отличава с внимание към младите, грижа за енориашите и любов към Църквата. През октомври 1944 г. той е отвлечен, жестоко измъчван и убит заедно с двама от енориашите си, които се опитват да го защитят. Тялото му никога не е намерено.
Други мъченици като Фортунат Бакалски също заплащат с живота си предаността към вярата и хората. Те остават символ на устойчивостта и смелостта на капуцините в България – пример за непреклонност, любов и отдаденост, които надживяват трудните времена.
За 185 години в България са служили двеста и двадесет братя капуцини и десет, които сега носят отговорност за енориите в гр. София, с. Белозем и гр. Бургас, както и за манастира в Пловдив, духът на св. Франциск продължава да живее чрез тяхната работа – духовна грижа за хората, просвета, социална помощ и стремеж към мир и доброта: Pax et Bonum – Мир и Добро
