„Върни се в себе си“ – Великите пости в компанията на свети Августин

Светла Чалъкова - Ватикана

Едно безпокойство пресича нашето време: страхът от тишината. Ние я запълваме веднага щом се появи: подкасти докато тичаме, плейлисти докато готвим, непрекъснато скролване на телефонните екрани в свободните моменти. Нашата епоха страда от horror vacui, ужас от празнотата. Оставането сами със себе си ни плаши, дори за кратко време в метрото без слушалки. И все пак, литургията на тази първа неделя от Великото постене ни води точно там, където празнотата ни плаши: в пустинята, където Исус среща изкушенията. Пустинята е онова място, което християнската традиция винаги е признавала като необходимо. Това е пространството, в което излиза наяве това, което обитава сърцето.

В Изповедите Августин разказва за своето дълго външно блуждаене — преследвайки успеха, удоволствията, признанията — докато не разбира, че истинското пътуване се намира другаде: „Noli foras ire, in te ipsum redi“ (Не ходи навън, върни се в себе си) (Истинската религия, 39.72): не излизай навън, върни се вътре в себе си. Истината обитава вътрешността. Това „връщане“ изисква да направим пустиня около себе си, за да открием какво всъщност живее вътре в нас. Съвременният човек трудно прави това движение. Живеем проектирани навън: измерваме, сравняваме, искаме да се покажем. Социалните мрежи са превърнали външното във втора природа. Ние съществуваме чрез погледа на другите, валидирани от лайкове, тревожещи се да обновим профила си. Августин би нарекъл всичко това regio dissimilitudinis (Изповеди, 7, 10.16), регион на различието: мястото, където сме се отдалечили от себе си, където вече не се разпознаваме. Бенедикт XVI говореше за „духовна дезертификация“ по отношение на тази „празнота, която се е разпространила“. Запълването на всяка тишина се превръща в стратегия за защита.

Великопостната пустиня обаче е педагогика на обитавана тишина. Тя не иска да обичаме празнотата, а да я преминем, за да се превърне тя в пространство на истина. В пустинята откриваме не само това, което ни липсва, но и това, което наистина търсим, когато се опитваме да запълним празнотите. Но защо се страхуваме толкова много от вътрешната пустиня? Защото интуитивно усещаме, че това е мястото на изкушенията. Пустинята не създава изкушенията: тя ги разкрива. Ето защо я избягваме. В постоянния шум не трябва да се изправяме пред това, което носим вътре. Докато има шум, можем да се преструваме, че всичко е наред. Тишината на пустинята е безпощадна: тя ни изправя лице в лице със себе си, без филтри.

Августин описва този механизъм ясно. Преди своето обръщане — разказва той — живееше „разпръснат във външните неща“, неспособен да се събере. Животът му е бил постоянно преследване, извън себе си, на това, което е загубил в себе си. Едва когато се съгласява да спре, да се превърне в пустиня, чува онзи вътрешен глас, който винаги го е призовава: „Ти беше в мен, а аз бях отвън“ (Изповеди 10, 27.38). Августиновото обръщане е вътрешно разпознаване. Означава да спреш да бягаш.

Великопостната пустиня ни помага точно в това: да се освободим от разпиляността. Не за да се унищожим, а за да се намерим. Противно на това, което мислим, пустинята не е празно пространство. Тя е пространство, пълно — изпълнено с истина. Там откриваме какво наистина желаем, от какво наистина се страхуваме, кои наистина сме. „Човек не познава себе си, освен ако не се научи да се познава във изкушението“, пише Августин (Проповед 2.3). Изкушенията на Исус в пустинята ни го показват. Първото — да превърне камъните в хляб — е изкушението на непосредствената нужда, на свеждането на съществуването до оцеляване. Колко пъти запълваме тишината, защото не понасяме безпокойството, предпочитайки всяко разсейване пред срещата с истинския глад? Второто — да се хвърли от храма — е изкушението на спектакъла, на зрелищното действие, което ни освобождава от ежедневното усилие на вярност. Не е ли това логиката на социалните мрежи, където да се покажеш струва повече от това да бъдеш? Третото — да се поклониш на властта — е изкушението на доминацията, на насилственото решение, което обещава незабавни резултати. Това е изкушението на онзи, който не понася дългите времена на вътрешна трансформация.

Исус отговаря на всичките три изкушения не с философски аргументи, а със Словото: Той връща всяко изкушение към Истината, която го обитава. „Не вярваш ли, че Божието слово е хляб?“ (Коментар към Псалм 90, 2.6), пита Августин. Той може да го направи, защото в пустинята се е научил да разпознава този глас. Христос не избягва изпитанието, Той го преодолява. И като го преодолява в себе си, ние се учим, че в Него сме победители. Какво означава това? Че Христос, като приема нашето тяло, приема и нашето изкушение. Той се оставя да бъде изкушен не защото има нужда, а за да ни научи да побеждаваме. Неговата победа става наша възможна победа.

Великденският пост ни предлага четиридесет дни пустиня. Не непременно физическа, а вътрешна. Малки ежедневни пустини. Пространства, които на пръв поглед изглеждат празни, но всъщност се изпълват с присъствие. Присъствие, което не налага, а очаква. Това е плодът на пустинята: да различаваме. Да различаваме между гласа, който ни вика навън, и Гласът, който ни вика вътре. Между истинското желание и заместителя. Между това, което ни съставя, и това, което ни разпилява.

Августин го казва с думи, които преминават през вековете: „Късно те обикнах, красота така древна и така нова, късно те обикнах! Ти беше вътре в мен, а аз бях навън“ (Изповеди 10, 27.38).

източник в-к Avvenire